Резово-Дуранкулак (част I)

    Без претенциите да ставам блогър, нито пък да се имам за голям авантюрист, ще ви потопя в една крайморска одисея, в едно малко приключение край родния Черноморски бряг, в един голям преход, простиращ своята предварително неначертана линия от граница до граница - от Резово до Дуранкулак. Обичам дългите пешеходни преходи, обичам да потъвам в пътя, да се откъсвам от битието на обикновения градски, трудещ се човек и да се насладя на природата, на срещите, които пътеките ми предлагат, довеждайки живота си до философска простота - да вървиш, просто да вървиш в избраната посока и да сведеш цялото си ежедневие до това да съхраниш силите си до края, да не загубваш целта си, да се опазиш от опасности - за да продължиш да вървиш. 

     Избрах да започна с този разказ (поднесен във формата на дневник) с мисълта за дългите туристически преходи в България. Кои са най-предизвикателните и същевременно най-известните ? Отговарям ви - Ком - Емине, Витоша - Славянка, Рила - Родопи. Има и по-комерсиални, но не по-малко интересни като Козлодуй-Околчица, Плевен - Карлово (посветени на Ботев и Левски) и др. Към тях искам да прибавя настоящия Черноморски преход от граница до граница. Малко популярен, но достойно красив и предизвикателен. След два неуспеха, тръгвайки от Дуранкулак, съдбата ми се усмихна лятото на 2016 г. (август) и го извървях от юг на север. Признавам, че не съм се движил плътно по брега (не бе и възможно на места), пътят ми включваше и доста асфалт, което го прави по-удачен за велосипеден поход, отколкото за пешак. На няколко места спестих и по някой километър от ходене съм длъжен да призная, но като цяло 99 % преминах със свои сили, вървейки по плаж, черен път, поляни, бетон или асфалт. Надявам се този преход да добие популярност, защото все още има какво да се види край нашия морски бряг, а срещите с хората са топли, когато пред тях в жегата стои пешак решил да си разходи раницата от граница до граница. А сега, драги читатели, влакът ни отнася на юг и по на юг ще ни отнесе претъпканият бус, за да стигнем Резово, откъдето тръгваме на север, накъдето в продължение на няколко дни ще ни водят крака, очи и сърце. 

Ден 1: Резово – Варвара

   Влакът спира на Бургас, но моето пътешествие започва от Резово. С два рейса се добирам до Синеморец. Там вече знам, че няма да имам до следобяда транспорт за малкото ни южно селце. Но времето ми е ценно. Пък и заради бежанската криза, минаването ми по брега между Резово и Синеморец ще вдигне на крак граничните. Разстоянието е 13 км. Ето защо предварително съм договорил в Синеморец да наема велосипед. Отивам на уреченото място и получавам един възтежичък „койот“ . Без да губя време се качвам и пресичам Синеморец към Резово. Късно се сещам, че все пак можеше да оставя раницата, докато правя частта с колелото. А до Резово са един баирчета, едно тясно шосе по което има натоварено движение (бе събота). Докато стигна до селото и вече се бях уморил. В него се отбих до Резовска река, запалих свещ в храма „Свети Йоан Кръстител“ с молба за закрила и от този момент бях в ръцете на Бога и много срещи имах, сякаш по негова Воля, както и нужното за мен все се намираше – било път, вода или подслон. Налях вода от чешмата пред черквата, която се слави с лечебни сили (и сили ми даде) и поех наобратно с велосипеда. В двете посоки от и до Синеморец ми отне 3 часа. Колоезденето ме умори повече от ходенето през който и да е от следващите дни, така щото чак ми се схванаха бедрените мускули (не бях карал от месеци). То всъщност дори и този участък си го направих пеш, съдейки по прекараното време да бутам колелото, вместо да се возя. Бежанци не срещнах, но и граничните не ме спряха за проверка. В Синеморец влязох край плаж Бутамята. Върнах велосипеда, хапнах в ресторанта на хотела, от който го взех и разбрах, че по Черноморието жилят не само морските дракони, но и цените. Насетне почна баш пешеходната част на моето начинание. Тръгнах край брега към далечния север. Брегът бе привисок и скалист, а в красивите му зъбери се разбиваха вълните. Вървях край тях по пътека сред тревата. Подминах две скулптури на мъж и жена, направени умело от изсушена трева и водорасли, така щото отдалече, наистина можеш да ги помислиш за живи хора, които позират на скалите. Пътеката ме изведе на плажа на устието на р. Велека. Изключително красиво място, където река и море ги дели широка ивица пясък. Над тях се издига брега, скалист и увенчан с гора. Плажуващи при хубавото време, което се бе паднало не липсваха, като същите се къпеха било в морето, било в реката. Пресякох реката при вливането й в морето, където бе тясна, плитка, но пък за сметка на това по-бърза. Мнозина ползваха този участък за водна пързалка. Оставяха се реката да ги събори и вкара в морето. От другата й страна през пътека в гората се изкачих на високия бряг и по откритата пътека поех пътя си на север. Брегът бе като този преди Синеморец. Минах и край няколко малки плажчета сред скалите, на които имаше по някой самотен нудист. Така до Ахтопол. Ахтопол е курортът от моето детство. Но през сегашния ми поглед не ме впечатли с нищо. Пресякох всичките му плажове и продължих за Варвара. Докато вляза в това село се позавъртях из едно рибарско селище, та все пак не влязох край брега, който все намирах ограден, а през шосето. В селото си избрах улица на изток и излизайки на брега продължих по черен път към Царево. Денят вървеше бавно към заник. Тук бях и решил да нощувам, ала все улучвах или горичка с крехки дръвчета или гъсталак (повечето наоколо бяха ливади) или подходящо място, но вече заето. Така включително и край една прекрасна гора с пуст плаж, на който стадо крави почиваха или пиеха от солената вода. Там пак намерих някакви кусури и не спрях. След няколко дни ходене критериите ми за избор на място за стан силно намаляха. Почти щеше да ми се наложи да ходя в мрака чак до Царево (установих и че челникът ми сработва по негово усмотрение), когато кръст край пътя ми показа добро място за лагер. Както споменах а и пак ще кажа: през целия ми път Бог ми предлагаше подкрепа, като ме оставяше само да избера дали да се ползвам от помощта му или сам да си троша главата. Разпънах хамака и легнах. Наблизо бе шосето за Царево, а край мен под високия бряг – морето. За всеки случай спах с мачетето в хамака, да не би някой Али Баба от Афганистан да ми каже „добра вечер“.

Ден 2: Варвара – Приморско

   От дози ден почнах превантивно да си облепям ходилата с лейкопласт срещу пришки, което се оказа много добра стратегия, предвид лесно ранимите ми ходила. Бързо се събрах – едно предимство на спането на хамак пред палатката и поех по шосе и край брега за Царево. Денят обещаваше да е горещ. На сателитни снимки части от бреговата ивица тук, а и другаде сякаш бяха ливади, истината е, че по това време на годината ливадите навсякъде по Черноморието се състояха само от високи режещи плътта тръни. Вече бях няколко пъти изпитал кефа да се разходя с къси панталони из тях предния ден. Но този път гъстотата им не ми позволи да продължа край брега до Царево. Това ме принуди да премина през някакво стопанство с машини и кучета, които не подминаха да ме „поздравят“ със зъбене, та от брега се озовах на стария път за Царево (или поне пътят изглеждаше стар). Царево пресякох през града, минавайки край плаж Нестинарка и Зеленкото, сетне пресякох централната му улица и следвайки севера в моята душа излязох на плажовете от другата му страна. Там, къде по плажна ивица, къде през водата, заобикаляйки отвесни скали, вдадени във водата се озовах на Попския плаж с недоразумението, наречено „Призрачния град“ зад него. Насетне черен път между гора и широка ливада ме изведе на плаж Арапя. Сякаш вече бях в Лозенец. Силно застроено и някак безумно. Бързо преминах, толкова бързо, че чак не си спомням и плажът как изглеждаше. Спрях се на къмпинг Оазис да си налея вода под табелата „Само за ползватели на къмпинга“ – е тъй де, ползвател съм – на чешмата. А сетне с бодра крачка и мисъл дали наточената вода ще ми донесе сили или микроби поемам за Лозенец. Не знам защо ама все свързвам курорта Лозенец със софийския квартал Лозенец и очаквам и на двете места да пребивават любители на бетонени кутийки с екстри и висока цена. Впечатленията ми са претъпкани плажове и застроени носове, толкова застроени, че влязох в Лозенец пак по шосето. Пресякох плажовете на курорта и река Караагач и влязох на южния Китенски плаж. Пресякох Китен и излязох на северния му плаж, откъдето след него излязох на южния Приморски плаж. Приморско има красиви двукилометрови плажове. След първия се влиза в града. Взех си пържена рибка от едно заведение и закрачих по втория му (северен) плаж. В края на плажа се влиза в гората към залива Перлата. Там почва и резерват Ропотамо. Там бе и моят втори лагер. Разпънах хамака в гората близо до пътя за Перлата. Дали от аромата на пържена риба, но край мен се завъртя един глиган, който въпреки викове и прелитащи камъни си ровеше шумата недалеч от мен. Наложи се два пъти да го гоня с извадено мачете. Тичаме между дърветата, а сетне и двамата се връщаме при хамака. Примирих се със съквартиранта си. Още повече, че челникът ми пак светеше само след блъскане в някое дърво, та рискувах да се окажа сред тъмата с цялата будна гора. Не бе паднала още добре нощта, когато и чакалите почнаха да вият, порове тичаха из тревите, прилепи, колкото охранени врабчета летяха между клоните на боровете, въобще цялата гора оживя, а аз разбрах, че Приморско до мен, но дивото по до мен. 

Ден 3: Приморско – Бургас 

   Гората не ме изяде. Още преди слънцето да се е показало вече крачех по шосето, пресичащо резервата в посока Бегликташ. След 2 км се отделих по шосе вляво. На места от дебрите на храсталака се чуваше квиченето на дивите свине. Но скоро се долови друг звук – на преминаващи коли. Излязох на шосето за Бургас при моста на Ропотамо. Реката пресякох по моста и поех с голям риск по шосето няколко километра. То не бе свиркане и майна на различни езици, но нямаше как по друг начин да се добера до Аркутино. А най-рискованото в цялото ми скитане бе излизането ми по натоварените пътни артерии между курортите. След ходене на прибежки стигнах отклонението за плаж Аркутино, който е от другата страна на Ропотамската джунгла. След пресичане на облесени дюни излязох на плажа. Див и все още самотен предвид ранния час. Морето бе бурно. Големи вълни полагаха пенливите си гриви на широкия и чист плаж. Самозвани творци бяха правили фигури, тронове и кошарки от изхвърлените от водата клони. Пресякох плажа и се озовах край недовършен комплекс – поредният призрачен град по Черноморието. По шосе  излязох на дългия плаж до Дюни. Този плаж бе също сравнително спокоен. Плажът свърши и излязох на шосето за Созопол като по него пресякох нос Св. Ангелина, ако не се лъжа. Сетне слязох пак на плажа – Каваците и по него достигнах Созопол. Градът бе определен за крайна точка на днешния ден усилено ходене, ала бе едва обяд. Реших, че няма да нощувам тук, поради което и нямах време да го разгледам добре. Видях само Археологическия музей, на чиято стена на сянка позадрямах с бира в ръка…. Въобще след недоброто наспиване и адския пек бирата по-скоро ме размекваше по обяд, затова и почнах да я отбягвам. По алея пресякох Созопол до северния му дълъг плаж. Сетне и него пресякох и вече бях на два км. път по асфалт от Черноморец. След него ме чакаше само асфалт до Бургас и подсичане на всички попътни носове, които намерих за безинтересни да следвам .В Бургас отидох право на гарата, където веднага попаднах на баба, даваща квартира. Цената бе добра, условията много мизерни, но поне щях да спя на легло тази нощ. А и квартирата бе до морската градина, което значеше ранен стар за следващия ден. Настаних се и излязох да хапна. Вечерта полекувах първите пришки и се наспах. 

Ден 4: Бургас – Равда

   Тръгнах към 7.00 ч. Пресякох морската градина и излязох на плажа. Градът вече бе буден и първите плажуващи бяха налице. До Сарафово ме изведе плажът и алея. От плажа на Сарафово поех през комплексите в края на квартала и излязох на черен път в нужната посока, но скоро се принудих да изляза на шосето за Поморие. Достигането на града бе много мъчно. По бряг не става, нито по шосето, щото няма място да се ходи край него. А трафикът бе много силен. Предвид горното съм пресичал ниви и то с дълбока и прясна оран, докато на пришките ми им се дорева. Но стигнах града, пък и той сякаш един безкраен, омръзна ми да го вървя. Излязох на Поморийския манастир „Св. Георги“. Не бе планирано, не го бях чувал. Там починах малко. Енергията на това място бе осезаема. А самото то – спокойно и красиво. Имаше много поклонници, чак се отказах да вляза в черквата, пред входа на която почваше опашка от миряни. Но пък си налях вода от аязмото на светията. И честно казвам, тая половинка вода, която налях, ми стигна в жегата до Равда. На излизане от манастира се чете „Според Вашата вяра, Бог е с Вас.“ От този момент бях сигурен, че всяко съмнение за успеха на начинанието ми трябва да бъде отхвърлено, още повече мисли за възможни беди. И както до сега, така и до край аз бях сигурен, че ще извървя пътя и че нищо лошо няма да ме сполети. След манастира се насочих към Поморийското езеро. Там отново починах при музея на солта, като понакиснах пети в лечебната кал на езерото. Обядвах и продължих към Равда. Пътят ми бе една права ивица земя, дълга няколко километра, която делеше езерото от морето. А всяко имаше своите почиващи – езерото – хора, мацащи се с черната му лечебна кал, а морето – плажуващи и уиндсърфисти. Между море и езеро всред прохладен вятър стигнах Равда. Там вечерях в едно ресторантче и реших, че стига съм вървял (а време имаше още за ход), като тая нощ си харесах плажа до кейовете за пристан. Реших, че най-сетне ще половя риба, за което от скалите край кейовете извадих миди за стръв, но слука нямах. По тъмно си устроих „леглото“ от найлон и намерен кашон. Облякох две тениски, блузата, якето, долнището анцуг и така легнах без завивка. Край мен светеха хотелите и бунгалата на Равда, по-далеч Поморие, още по-далеч неразличими курорти, а над мен звездите. Заспах. Насекоми не ме тормозиха, но си бе студено в малките часове.

Ден 5: Радва – Иракли

   В 5.40 съм на крака и пресичам Равда и излизам в… Равда. А си мисля, че съм в Несебър. Радвайки се, че съм стигнал бързо, влизам в един магазин да си взема кафе и закуска и питам продавачката да ме упъти за мелницата. „Каква мелница ?“ „Ми мелницата, старият град ?!“ – смотвам, а тя се опулва, че това било в Несебър. „Че аз къде съм ?!“ Така закуската ми се оказва в Радва. „Пак пресичам“ града, излизам на една почивна база на МОН и през нея и покрай брега вече стигам плажа на Несебър. Като плаж нищо впечатлително, но пък градът, поне за мен, е най-красивият от всичките ни Черноморски градчета и паланки. Особено неговата стара част, която аз видях само бегло – до археологическия музей. Нямах време да разглеждам много градската среда, защото целта на моето пътешествие бе друга. С поглед проследих пътя, който ми предстои до нос Емине и поех към Слънчев бряг. А на Слънчака лудница – толкова хора накуп по нашето Черноморие другаде не видях. Плажът може да бе красив, но тая масовка ми идва в повече. Сложих слушалките в ушите, пуснах си Дубиоза Колектив и почнах да лъкатуша през джунглата от хора в няколкокилометровата плажна ивица. Едва в края на плажа, където има по-малко хора си направих своето къпане. Впрочем следва да вметна, че къпането ми бе сравнително рядко – по веднъж –два на ден, защото съм изцяло погълнат от ходенето и разстоянието, което трябва да измина и не искам да спирам ненужно. С риболова още по-откъслечно – само ако имам време вечер или докато обядвам. След Слънчев бряг следва Св. Влас, който е като предходния курорт, но една идея с по-малко народ. Плажовете там ме изненадаха с богатството си на полузаровена-полуизровена арматура, телове, чували с цимент и тем подобни, сякаш Светивласци са се готвили да приемат десант на отсрещен Несебър. Тук оставих плажната ивица и се изкачих през курорта до шосето за Елените и по него стигнах дотам. В Елените, място сякаш купено изцяло от руснаци, през един затворен комплекс с луксозни къщи и хотел- цял замък, бях упътен за пътеката за Емона. Тук охраната ми позволи да заредя и вода. Намерих пътеката и почна моята планинска част на Резово-Дуранкулак. В продължение на няколко часа сред пек и никакъв полъх и също толкова никакво наличие на вода, се катерих и слизах, лъкатушейки по черен път из гората на най-източна Стара планина към Емона. Най-красивите гледки за целия ми преход бяха тук. Място, където планина и море се срещат. От дебрите на зеления лес отправях взор към синьото море под мен и мир изпълваше душата ми. По интуиция проследих вярно пътя за Емона. От красивото малко село отново заредих вода и поех към Иракли, за пътеката за което място ме упътиха местни. На 2 км. от мен бе нос Емине – крайната точка на прехода Ком-Емине, но не се разходих до него, защото този нос в този ми преход не ме вълнува, но силно ще ме развълнува, когато поема вече по Е 3. Правилно открих пътеката за плаж Иракли и започна едно половинчасово спускане през гора, докато изляза на плажа. Там вече имаше хора, повечето разпънали палатки. Други пък лагеруваха в самата гора. Избрах си кътче от плажа с огнище и реших да спя пак на пясъка. Събрах дърва, помятах безрезултатно въдицата в морето, палнах дървата, вечерях и си легнах приспиван от бушуващото море. Ала към 3 часа ми стана толкова студено, щото се наложи да ида в гората и да сека дърва, за да се топля. Плащах си цената да тръгна без спален чувал и палатка. Благодарение на огъня, който цяла нощ поддържах изкарах нощта, ала много не спах през нея.